понеделник, 11 април 2011 г.

Спасен от Бога

На 24-ти януари 2008 година, пътувайки към БСУ, изпитах странна топлина в гърдите си. Стана ми лошо, в този момент почувствах, че умирам, че това е края. До мен на предната седалка се возеше колежката. Виждайки,че ми е лошо, тя предложи да шофира. Не се съгласих. Знаех, че ще имам сили да се добера до вкъщи, а и тя беше потрошила вече три коли. Казах й да ми подаде закуската, която беше в джапката и така хапвайки в движение се добрах до нас. Молех се баща ми да си е вкъщи. Имах късмет, беше се прибрал. Разказах му набързо, и той се обади на майка ми в работата. Така тримата се озовахме в болницата. Направиха ми преглед, кардиограма и ни посъвтваха да тръгнем веднага за София. Не го направихме. Решихме да минем още един преглед и снимка. След снимката се оказа, че имам левостранна пневмония, която да лекувам в болница. Естествено реших, че това е най-добре, събрах си багажа и потеглихме към окръжна болница в Бургас. Беше голяма навалица. В шоковото имаше старица със счупен крак, една жена пострадала при катастрофа и мъж получил сърдечен удар. Чаках вътре около 4-5 часа. Старицата охкаше, жената трепереше от преживяното, а мъжът беше на системи. Никой не ми обръщаше внимание. Най-накрая дойде кардиолог, който ме прегледа и отсече – пневмония – нищо му няма на сърцето. Няма да те приемем в болницата, ще се лекуваш домашно. В това време изписваха мъжът получил удар. Той тръгна към вратата и в същият момент го повали втори удар. Тялото му се гърчеше в конвулсии, пяна излизаше от устата му. Признавам, лекарите действаха светкавично бързо. Може би се бореха 5 минути за живота му, не помня колко електрошока направиха, но го съживиха. След минута беше вече на системи. Аз си тръгнах с рецепта в ръка.


Тръгнахме си. Взехме нужните лекарства и спринцовки и се прибрахме. Майка ми ме разтри. Почувствах се по-добре. Трябваше да бъда на рожден ден. Исках, не можах. Вечерта рожденичката(пачичката) ми се обади, болеше я, че не мога да присъствам.


На другия ден почнаха инжекциите. Чувствах се превъзходно. Свикнах да ми дупчат дупето. След 10 дена направих нова снимка, от пневмонията нямаше и помен, но пиех 4 вида антибиотици, още толкова витамини и аспирин. Дадоха ми още 20 дена болнични. В началото на март, започнах работа. На третия ден от почването забелязах, че урината ми е кърваво оранжева. Това продължи почти седмица. Майка забеляза, че съм странно жълт. На 6-ти март ме прегледа кардиолог и каза, че съм добре. На 7-ми стана ясно, че съм доста жълт и това отново ни отведе в болница. Господи, от началото на годината все по болници. Приеха ме на 8-ми март, но понеже беше края на седмицата, лекар ме прегледа чак в понеделник. Взеха ми кръвна проба, установи се, че билирубина е над 180. Другите резултати излязоха в петък. Бяха отрицателни. Никакви следи от жълтеница, хепатит или среща с хипатит в миналото. Ами сега! От изолационното, където лежах 8 дни ме изпратиха е гастроентерологията. Там лежах 2 дена. Направиха ми изследване със скенер и решха, че не могат да ме лекуват, а спешно трябва да замина за София. Изпратиха ме със страшна диагноза. Всичко в мен се обърна. Прекарахме два дена в молитви преди да тръгнем за София.


Сигурен съм, че Бог нареди нещата. Само Господ има пръст. Да отидем, да ни посрещне далечен приятел, който от години идва на курорт в дома ни, но не познаваме добре. Той беше съученик с доцент Стойнов от гастроентерологията в Исул „Царица Йоанна”. Заведе ни при него. Човека ни прие светкавично бързо. А професор Григоров ми направи обстоен преглед на черния дроб. Страшната диагноза беше отхвърлена. Алелуия! Нямаше помен от нищо. Приеха ме в болницата с билирубин над 800, а професор Григоров ми назначи лечение при доктор Аламанов.
Отново на системи. Трансметил и урбазон 60. Страшно е да си само по болници. Бях много жълт. Обадих се само на Иво(IRK). Той ми дойде на свиждане. Само той ме видя така болен и жълт. Не му разреших да води никой, докато поне малко не замязам на човек. А жълтият цвят не си отиваше. След 20-ина дни, разбрах, че задържам вода и ми изписаха фурантрил. Не можах да изхвърля водата, но след месец и половина започнах да придобивам човешки вид. Намалиха ми урбазона на 40, а Иво ми се обади, че ще ми дойде на свиждане с приятели.
Беше ми много тягостно, крепяха ме само разговорите с пачичката, която се обаждаше всеки ден.


Иво, Хриси, Барут, Лил и Любо дойдоха да ме видят. Благодаря им. Почувствах се по-добре. Макар, че краката ми се бяха надули до пръсване. След седмица на свиждане ми бяха Гатето и Хриси. Развеселиха ме. Нямах все още човешки вид, бях подут, но поне имах вяра.
През нощта се събудих, а тялото ми подскачаше. Бях получил аритмия. Имах чувство, че сърцето ми ще изкочи. В стаята беше само един болен, който не можеше да направи и метър. Винаги държах телефона си под възглавницата. Звъннах на момчето от съседната стая. Слава Богу, той вдигна. След минути доктора пристигна. Би ми кортизон. Аритмията отмина.
На другия ден от гастроентерологията ме прехвърлиха в кардиологията. Лежах почвече от две седмици, докато решиха да ме изпишат за няколко дни. Прибрах се вкъщи, но не се чувствах добре. Движех се трудно, бях пълен с вода. На втория ден, късно през нощта отново получих аритмия. Този път по-страшна. Линейката пристигна, а аз отново имах чувство, че умирам, но не се дадох. Биха ми кортизон и полетяха към спешното. От 4 сутринта до 8 сутринта бях в конвулсии. Не пристигна никой. В шоковото имаше спешни случаи, а мен не ме поглеждаше никой. Чак към 8 часа, ме приеха в кардиологията. Естествено кортизон – 4 дози за отрицателно време. Аз се потях обилно, преобличах се на 20 минути. От кардилогията ме закрепиха и си ме пратиха по живо и здраво. Лекарите ме бяха отписали. Те така и разправяха. Докато лежах там, дойде една приятелка на свиждане и ми даде един кръст от Светия Гроб. Тя ми вдъхна кураж.




Отново у дома. Аз не можех да ходя. На всичкото отгоре ми излезе киста. Не можех и да седя. Болката беше страшна. Чувствах, че умирам. Отново и отново. Не ме пускаха в болница. Искаха тук да се лекувам. Аз не можех да вървя. Нямах сили. Мина седмица и аз се разкрещях, че тръгвам сам, защото от ден на ден ставаше все по-зле.


Отново в кардиологията в Исул. Прегледаха ме и ме приеха. Вечерта минах преглед за кистата. Докато ми каже, че слага упойка, хирурга я сряза със скалпела. Болката беше адска. Но я изтърпях. Не пожелавам никому.
След няколко дни мъки, медицинската сестра влетя и разхвърли всичко сладко. Имал съм диабет. Шок. Няколко дни на инсулин. Вече четях библията. Всяка вечер. Не исках нищо. Нямаше радост за мене. Получих хипогликемия, захарта беше паднала до 2. От диабета нямаше помен. Почна се обратното. Хапване на сладко и шоколади. В момент, който си мислех, че кистата отмина, че билирубина намалява, а от диабета няма вече помен, се напълни с вода белия дроб. Вече ходех едвам. Бяха ме повалили четири болести, лекарите вдигаха ръце. А сега накъде!?
Мъчеха ме няколко дни с фурантрил, докато не взеха решение да ми направят пункция. Естествено без упойка. Краката ми бяха се спукали. От тях течеше вода. Лицето ми не се виждаше. Получих нов удар – този път алергия от почти всяко лекарство. Изкараха 400 грама вода. Забиха ми абокат в гърба и...


Алелуя. Почнах да изхвърлям водата. Бях 60 килограма, за три дни станах 40. Имало е двайсет килограма вода в мене. Бях като клечка. Ще се счупя.
Но най-важното – изхърлих водата.
Имах апетит – ядях. Здравата.
Естествено, не можех да ходя. И ето ти нов удар – шестата болест –получена от медикаментите. Пикочната киселина беше се увеличила. Пръстите на краката ме боляха неистово. Болката преминаваше през ставите, та чак до колената. Исках да крещя. Не можех да се движа. Бях слаб като конец, а тая болка ме убиваше. През цялото време четях библията.
Само библията. Молех се. Бяха три дни ужасни болки. Отмина и това, за да дойде другата болест.
Получих странна инфекция. Всеки ден в 16 часа вдигах над 38 градуса температура. Сваляше се единствено с течен аналгин. Бавно. Лекарите отново бяха вдигнали ръце.
Всеки ден бях дупчен за кръвни проби изследвания. Вече нямаше място, където да ми поставят абокат. Ръцете и корема ми бяха сини. Все едно татуирани. Нямах вена, всичките бяха калцирани. Две седмици на мъки, страшни мъки. Не спирах да се потя, температурата не падаше, аз не можех да вървя – не се виждаше краят.
Четях и се молех. Нямаше друго. Не издържах вече.
Като минаха двете седмици, почнах леко да ходя. Да се закрепвам. Решиха да ме изпишат. За да си отдъхна вкъщи. Да видя хора, природа. Да подишам чист въдух.Така на края на май вече бях у дома. Половин година болници. Крещях, но се радвах, че съм вкъщи. Съседите ме гледаха и не вярваха.

Почна се. Вървях бавно, несигурно.
Пачичката. Тя. Само тя не престана да звъни и да ми дава кураж.
Хвана ме. И реши да ме извежда всеки ден. Не можех да да я стигам. В най-големите жеги тя ме раздвижваше и раздвижваше. Не ми даде да седна. Нямаше човек в града, който да не ме гледаша така сякаш, че вижда мъртвец. Някои дори ми споделиха, че са ме били отписали. Не можеха да повярват.
А пачичката ме извеждаше всеки ден на разходки. Не спря. Аз все още нямах сила. Шофирах, но много трудно. Не можех да включа на задна скорост. Нямах сили. Отпусках се на лоста с тяло и две ръце. Само така със сетни сили успявах.
Тя не спря да ме раздвижва. Чувствах силата. Вече започнах да качвам стълби. Бавно, но качвах. Може би имах цял месец мускулна треска. Но не спирах да чета библията и да се моля. Не се предадох. Имах вяра. Крещях, че ще живея.
Към средата на лятото бях вече доста по-добре. Няколко пъти се видях с Жоро(Ekzi), а после с Илиянски(Kzar) и Рая(Dirtybich). Не бях много за пред хора, но чувствах силата на живот в мен. Ходех на църква редовно, продължавам да ходя. Мене Господ ме спаси. Вярата в Господ, силната вяра. Че ще живея. Няма по-велик от Него. Аз съм жив свидетел за неговото чудо. Аз съм жив свидетел на Неговото изцеление.
Спасен от Бога.
Ти също можеш да бъдеш спасен от Бога.

Радвайте се в Господа.

Амин.